Фотография, пътешествия и други проблеми
Вдъхнових се да снимам видео. Представям си кадри с приятна музика, пътуване с кола по живописен път, разходка край морето, оживена градска среда, разпилени от вятъра коси, златни слънчеви лъчи, смеещи се деца, интересен разговор, прегръдки, slow-mo, time lapse, фокус върху лицето, след това някъде във фона, интересни транзишъни, артистичност...
Опитвам се обаче да си представя и приложението на цялото това творчество по време на семейна ваканция с децата. Имам опит от снимането на фотографии. И той не е много обнадеждаващ...
Започва се още от събирането на багажа. След прибирането на половината къща в различни по големина куфари и чанти, вземането на отделна раница, пълна само с обективи, стативи, зарядни и друга фототехника, започва да изглежда меко казано нелогично. Мечтаните снимки на летището - как детето седи и замечтано наблюдава излитащите самолети - просто не се получават, защото детето не седи мирно и замечтано. А и ти трябват поне десет свободни ръце за багаж, деца и документи, с коя да държиш и камерата. В самолета или се яде, или се мрънка, или пък сте твърде близо, за да се направи нормална снимка.
В хотела казваш на всички да си оставят багажите в коридора, за да може да хванеш стаята подредена и преди нашествието на хуните. Уви, на някого му се пишка, на друг му тежи чантата, трети вече е нахлул и съборил 2-3 неща. Тръгвате на проучвателна разходка из района. Снимка в супер артистичното фоайе на хотела? - плахо питаш ти и даже не вярваш да получиш отговор. Обаче някой е гладен, друг не издържа на едно място, а третият не успява да удържа втория на едно място. Добре, щракваш една безлична снимка на лобито и тръгваш. Все пак не сте дошли да снимате в хотела. Още не си успяла да се разсърдиш много. Затова заявяваш, че оттук нататък децата са отговорност на половинката, за да може ти все пак да документираш нещо. И продължавате с разходката. Но то не е само да вървиш и да снимаш в крачка. Трябва да се спира, да се изчака подходящ момент, да се настрои техниката. Няколко пъти спират и те изчакват. После се започва мрънкане. Не дай си Боже да се опиташ да ги накараш да позират за един кадър! Ако все пак се съгласят, застават леко агресивно, гледайки в различни посоки и неразбиращи елементарните ти обяснения. Върха на наглостта ти е да поискаш и теб да те има на 1-2% от кадрите. То си е и трудно изпълнимо, де. Означава половинката да удържа децата, багажа и камерата едновременно. Хайде, примиряваш се, няма сега да правим кадъра, в който дългата ти пола се развява докато крачиш по павираната улица, а блендата е отворена и фокусът е следящ. И утре е ден. Или вдругиден.
Намирате прекрасен ресторант - слънчево, зеленина, цветя на масата, уют, красива гледка, нежна музика. Тъкмо да го снимаш и група туристи с огромни черни раници се настанява точно пред теб. То пък и сервитьорът идва, първо ще се хапва, пък после може и групата да е опразнила кадъра. Храната пристига и всички са доволни. Първо - седнали сте, второ - всички действително стоят по местата си, трето - храната изглежда много апетитно, четвърто - никой не мрънка, пето - багажите са на земята и най-накрая ръцете са свободни. Успяваш да заснемеш доволните физиономии. Е, вярно на маса, ама пък красиво аранжирана маса. Досрамява те да щракнеш яденето, това си е ужасно клише, а и е скучно.
Стигате до красив парк. Взимате си капучино и сладолед, сядате на тревата, децата играят. Най-накрая имаш времето и свободата да поснимаш на спокойствие. После прибираш камерата и просто се наслаждаваш на обстановката. Няколко нощни кадъра по-късно и днешния снимачен ден го броим за успешен. Е, безметежното спокойствие не трае особено дълго, тъй като децата са две и тичат в различни посоки. Но пак е хубаво!
Ресторантът за вечеря също изглежда много добре, както и храната. Този път не издържаш и я фотографираш. Яд те е, че не снима по време на обяда - тогава светлината беше много по-добра. Молите сервитьорката да ви направи една обща снимка, все пак е семейна почивка. Тя ви размазва и кадрира ужасно, но няма шанс отново да се съберете да позирате. Затова ѝ благодарите и скришом изтривате снимката.
Междувременно батерията на фотоапарата умира и (с облекчение, честно казано) го прибираш в раницата.
Какъв чудесен снимачен пътешественически ден!
